Аида Марковска разказва: "Ако сте на възраст над 20-22 години и все още имате пориви да угодите на родителите си, трепетно очаквате тяхното одобрение, тази статия е за вас. Ще се опитам да ви посоча защо това чувство е така силно и какво е добре да осмислите и да направите, за да спрете да търсите одобрение от родителите си и да станете независими без усещане за вина и незначителност.
По време на моите консултации аз често говоря с напълно зрели хора, които отказват да напуснат лоното на родителския скут. Те се обаждат на родителите си по няколко пъти на ден, очакват напътствия, одобрение, съвети и ако не ги получат, се чувстват тъжни, огорчени и отхвърлени, сякаш „невидими“ за своите родители. Но най-вече те търсят одобрението на родителите си и дори да го получат в огромни дози и всекидневно, за тях то никога, никога не е достатъчно. „Говориш ми хубави неща, защото си ми майка или баща, защото сте ми родители, иначе това не е вярно“- ето и веруюто на тези, които чакат гласа на родителя, за да могат да се опълчат срещу несправедливостите в живота.

Защо търсим родителско одобрение, опека, дума и съвет? Как това ни помага в живота и действително ли ни помага, или по-скоро ни пречи?
Когато търсим одобрение, ние се опитваме да удовлетворим дълбока емоционална потребност от принадлежност. Често това е свързано с необходимостта от сигурна връзка в живота, да бъдем значими и приети, да знаем, че няма да бъдем изоставени без основателна причина. В крайна сметка това е детската ни нужда от защита и грижа, от някой „по-голям“, който да поема отговорността за всичко в живота ни.
Освен това може да е налице нереализирана потребност от самостоятелност, която не е била налична за нас до момента. Ако в детството ни липсват моментите, в които се усещаме самостоятелни и независими, то наистина идва необходимостта от одобрение на нашето поведение от „значим друг“. Кой да е това? Родители, треньори, учители, ментори.
Друга важна причина може да е неразвитият ни усет за самоконтрол. В този случай човекът е убеден, че има специални привилегии и родителите просто трябва да го одобряват, да му се подчиняват и да се държат така, както той иска във всеки момент, и то в зависимост от настроението му. Повярвайте ми, виждала съм мнозина родители – жертви на тези „самостоятелни“ пораснали деца без никакво усещане за личен самоконтрол в живота. Родителите идват опустошени, отчаяни и обезверени, защото 30-40-50-годишните им потомци не умеят да управляват желанията си, връзките си с други хора, кариерата си и т.н. Уменията за самоконтрол във всяка ситуация тук са ключови, а те се учат през целия ни живот.
Това може да бъде и начин за блокиране на нуждата от спонтанност и игриво поведение. Ако тя не бъде удовлетворена в детството, имало е строго и ограничаващо възпитание, то се появява нуждата от още по-строги граници и правила. Например, „ти трябва да се държиш по правилния начин, както правят възрастните“ или вярването, че родителите трябва да се държат по определен начин и да правят нещата по начин, който им се струва правилен, но най-вече те трябва да одобряват безапелационно действията на отрочето си.
Какво да направите, за да спрете да търсите одобрение и да станете независими?
Приемете напълно и безотказно факта, че не сте специални. Да, не сте! Звучи болезнено и неразбираемо – „но нали трябва да съм специален за родителите си?“. Ние наистина имаме основна емоционална потребност да бъдем обичани. Един от аспектите на любовта е да бъдем избрани от човека, който означава най-много за нас, да бъдем специални за него. И ние наистина сме специални за мама и татко, но към 3-5-годишна възраст преставаме да бъдем абсолютния център на вселената, тъй като започваме да се учим на социално взаимодействие, ставаме отделни личности, експериментираме с автономността и независимостта. За тях ние вече не сме центростремителната сила, те започват да се връщат към кариерата си, към своята връзка, за да я реновират, към заниманията си, пътуванията и пр. и ние започваме да се учим да се справяме и без тяхната помощ. Разбира се, това става постепенно, нежно и внимателно, като ни се възлагат задачи, а ние се стремим да ги изпълняваме правилно и навреме, но най-вече сами. Във времето, когато сме между 13 и 18 до 20- годишна възраст, настъпва процес на отделяне и съзряване и след приключването му човекът се превръща в отделна личност, ние преставаме да бъдем част от родителското семейство. Оставаме, образно казано, сами и не сме нито по-лоши, нито по-добри от другите хора, просто ставаме един от всички други.

Родителите не ни дължат нищо. Не можем да изискваме определени действия и постъпки от родителите си, не можем да ги контролираме - това е нереалистична задача за следващото поколение. То живее в нов свят, по нов начин, с нови правила и търси нови истини за себе си. Принадлежим на това ново поколение и ние, отделилите се от родителите си. " ...
Повече може да прочетете в книгата на Аида Марковска - "Здрав род, здрав човек"
Comments